Дните на камерната музика в Габрово бях открити за 47-ми път на 14 септември. Знае се, че зад всяко събитие, особено когато то се продължава с десетилетия в една неблагоприятна, неохотно съдействаща среда, стои личност, която настоява да го организира, да го проектира, да го създава. Десетилетия вече тази личност е диригентът Иван Стоянов. От 1994 година той ръководи Габровския камерен оркестър и е главният виновник за продължителния живот на фестивала.
Малко история: фестивалът се създаде през 1976 година от тогавашния диригент на оркестъра, композитора Милко Коларов (той пое ръководството на състава от основателя му Христо Питев), а Панчо Владигеров бе приел функицята на почетен артистичен директор на събитието. През 1977 бях на фестивала, преживях великолепни дни с Владигеров и Елка, съпругата му, със Снежина Гълъбова, Георги Бадев и Николай Евров – все участници в програмата. Спомням си, че Николай ме помоли да му обръщам нотите на рецитала им с Бадев (дори имам снимка от този момент – как е попаднала у мен, не помня). Но ми е скъпа! Фестивалът започваше своето летоброене с невероятна енергия, с много качествени програми и музиканти.
Енергията съществува и до днес. Макар и трансформирана. И по-различна. Разпределя се между интересната част с програмирането и привличането на музикални артисти и между не толкова привлекателната, но неизбежна част на търсене на пари. Фестивалът се подпомага от габровската община, получил е финансова подкрепа от министерството на културата (Иван Стоянов я определи като щедра в словото си преди концерта) и въпреки това не е трудно да се разбере “между редовете”, че нещата биха могли да бъдат много по-добри от финансова гледна точка, което би донесло необходимото спокойствие на организаторите в реализацията на програмните идеи и в стремежа им за поддържане на по-високо изпълнителско равнище. Стоянов проявява изумителна гъвкавост в това отношение, разчита също и на младата генерация инструменталисти – показва изключително добра осведоменост по отношение на български музиканти, които са в началото на творческотго си поприще и не пропуска възможността да ги представя на “своя” фестивал. Тази година чух за първи път съвсем младия, 16-годишен перкусионист Александър Вичев, който бе протагонистът в сравнително новата композиция на французина Емануел Сежурне Концерт за маримба и оркестър (2015) г. Концертът е компромисно творение, което използва доста спекулативно репетативния подход в структурирането на формата и е изградено предимно върху познати мелодични и ритмични формули, напомнящи почерка на Пиацола. До там, че става прекалено предвидим. И поради това – скучен. Не случайно преди него Камерният оркестър изпълни две пиеси на Пиацола, една от които – “Забвение” заедно с “Либертанго” е най-предпочитана от българските музиканти и се изпълнява непрекъснато. Никакво забвение не я заплашва. Другата, Мелодия в ла минор, бе от по-непознатите шедьоври на аржентинския майстор. Но самият Александър Вичев е интересен инструменталист с техника и с хладнокръвна сигурност, с усет и със слух по отношение на музикалното развитие. С времето, убедена съм, този слух ще се развие към повече нюансиране в звукоизвличането и в тембрирането, съобразно оркестровата тъкан на композицията, в която участва.
Първата част на концерта определено бе по-интересна за мен. Започна с Вокализ за виола и смесен хор от Емил Табаков, който, поканен от Иван Стоянов, от композитор, очакващ изпълнението на своята музика се превърна в диригента, който трябваше да я представи на публиката. В този свой оригинален вариант творбата изживя световната си премиера. Но виолистът, за когото е мислена тази пиеса се казва Юрий Башмет. И преди седем години той я изсвири на “Варненско лято” – в създадения от Табаков вариант за виола и струнен оркестър. Това е друга версия на пиесата, специално написана от композитора. В паузата на репетицията си с “Московски солисти” Башмет разгърна партитурата, която Табаков му подари и каза, че ще я изсвирят на концерта, но помоли автора да я дирижира. Присъствах, естествено, на тази внезапна, спонтанна премиера, на която Башмет изсвири (изпя) партията си невероятно. Самият характер на соловата партия наистина е отреден за великия музикант – молитвен, скръбен, тих, раздиращо промълвен – което Башмет изсвири така отдадено, така изкусно споделено… Незабравимо преживяване!
Преживяването в Габрово бе по-различно. Естествено за първи път чувам пиесата в оригиналния й вид. Тази кратка, десетминутна творба според мен продължава по друг начин идеята за съчетание на солов струнен инструмент и хор, която бе основна в Концерта за цигулка, хор и ударни, създаден от Табаков през 1995 г. по поръчка на /и за/ Минчо Минчев. Независимо, че в смесения камерен хор имаше известни проблеми, средата, която, в композиторския замисъл този наръч от гласове и тембри създава за солиращата виола е изумително въздействаща. Пиесата е много сложна, защото икономията на материала, така характерна за почерка на Табаков, тук е пределна и задължава и хора, и солиста да търсят и разкриват дълбочината на композиторското послание. Да разгадаят всяка идея на майстора и причините за точно такъв род промени в разработването на основния петтонов мотив, в смяната на регистъра на виолата, в избора на различните хорови партии, репликиращи соловия инструмент. Тук няма случайно хрумване, всичко е дълбоко премислено и осъзнато, великолепно съчетано и затова толкова грабващо. Солистка и ръководител на хора бе Мария Вълчанова – ефективен музикант, който работи в доста широк и разнороден периметър. Тя е виолист в квартет “Фрош”, освен това е хоров диригент и виолист на свободна практика и е музикален редактор в програма “Христо Ботев” на БНР. Технически пиесата не е изобщо проблем за нея; но пестеливата, наглед простичка партия на виолата крие своите коварства: латентната енергия, заложена в нея дефинира напрегнатата емоция в сдържано изразената, наистина промълвена тъга. Простотата на фактурата е измамна, тук изискванията към солиста и хора наистина са сложни. От тях се изисква огромно звуково и темброво въображение, интуиция по отношение на баланса и взаимното тоново допълване. Това не се постигна в необходимата степен – сигурна съм и поради известното притеснение от присъствието на автора-диригент. Искаше ми се виолата да “проработи” в по-голям динамичен диапазон, да постигне онези интензивни пиано-динамики в музикалното си изложение, също и онези дъхове, както и звукови метаморфози в личното свое слово, които определят семантиката на всяка фраза. Това, надявам се, ще се случи при следващ опит за прочит на този сериозен, скръбен, вглъбен, забележителен със субстанцията си Вокализ. Десет минути, които те разтърсват.
Композиторът Ясен Воденичаров бе написал пиеса специално за фестивала, за Габровския камерен оркестър и за фестивалния хор по изумителното съчинение на Константин Преславски, създадено в края на девети век “Азбучна молитва” (Codex rescriptus – Палимпсест или пренаписан текст). Дързък ход! Воденичаров живее и работи в Париж от десетилетия. Пише непрекъснато, изпълняват го непрекъснато – работи с определени ансамбли, които очевидно харесват неговата музика, въпреки че тя е сложна – и като текст, и като съдържание. Неговите партитури са гъсти, понякога изглеждат неизбродими, преплетени, премрежени, ситно бродирани. Безкрайни са търсенията му по отношение на звука и, колкото и в музиката му да е възможно да се открият следи от почерци на майстори от втората половина на ХХ век, това, което Воденичаров влага на нотния лист винаги свидетелства за огромна информираност и познание на съвременни композиторски техники, които изкристализират, за да съобщят наличието на личен, индивидуален, комплициран почерк. И тук партиутрата е извънредно сложна за инструменталните навици на българския оркестрант и си представям какъв труд е хвърлен за да усвоиш един почерк, който ти е почти непознат. Задачата е сложна и защото на всеки музициращ – в хора и в оркестъра е “раздадена” лека, подвижна перкусия, естествено с различно качество и височина на тона, както и различен маниер на звукоизвличане. Всяка една от цигулките, например, има своя партия и съответното допълнение като плектър (перце) за китара или метални “лъжички”… Така звукотембровите възможности на хора и оркестъра стават много по-големи. Към тях се добавят пиано и челеста. Към текста на Преславски композиторът е подходил също “своенравно” – той се поднася в различни конфигурации, от отделни гласове, в различна теситура, трайност, симултанност до почти хорална (за кратко) фактура. Композиторът не експлицира текста така, че да се чува. За него е важен фонетичният резерв, като заедно с изтръгнатите от различните гласове (пицикато с глисандо) отделни звуци, комбинирани също с дълги трайности, пространството пронизват и допълнително раздадените перкусионни инструменти. И въпреки това молитвенят характер – сгъстен, концентриран във ннезапните, изменящи се в трайност височина, маниер на звукоизвличане и предписаното едно/дву/ или много-гласие се налага по много специфичен, странен, но категоричен начин. Струва ми се, че в този палимпсест прозира неговото изконно първоначално битие. Разбира се тези наблюдения са съвсем изначални и скоростни, въпреки че имах възможност, благодарение на съдействието на композитора да погледна партитурата – едно колкото музикално, толкова и графично творение. Не бих могла да твърдя, че реализацията на прочита на Стоянов е била стопроцентова, тъй като наблюденията ми в тази посока са непълни, но ми се струва, че характерът на композицията бе постигнат. А и самият факт, че той е предложил на Габровския камерен оркестър творбата на Воденичаров, познавайки спецификата на неговото писмо, е много важен. И заслужава адмирации, както и трудът на музикантите от оркестъра. Би ми се искало тази композиция да продължи живота си и в някой от сезонните концерти на състава, а и (защо не) с нея габровските музиканти да гастролират поне в няколко български градове. Българската история може да се припомня, да се опознава и по този силно креативен начин, а не само от нелепи възстановки на въстания или, в по-добрия вариант, от българския фолклор. В нея има още много пластове, интелектуални пластове, за които съвременният българин слабо се информира. Подобно звуково интерпретиране и представяне на един великолепен опус от старобългарската литература, какъвта е азбучният акростих на ученика на св. Методий, епископ Константин Преславски, струва ми се, би провокирало много по-същностно и дълбоко съзнанието на днешния интелигентен и просветен слушател.